Камелия Спасова
Софийски университет „Св. Климент Охридски“
https://doi.org/10.53656/bel2025-2-1KA
Резюме. Как най-одисействащият гръцки герой се превръща във фигура на родното в българската версия? Телемахията в този текст е разгледана като метафора, през която интелектуалците след 1989 преначертават картата на тенденциите самобитно и световно в националния ни проект. Тяхното обръщане към „Митът за Одисей“ от Тончо Жечев е опит да се демаскират идеологическите импликации зад завръщащия се Одисей, а с това да се преосмисли историята на българската критика от времето на късния социализъм. Боян Манчев чете Жечев в термините на националекзотизма, партикуларната универсалност и идиличния дискурс. Миглена Николчина добавя нов кадър, посочвайки ролята на постструктуралистите от 80-те и тяхното обръщане към Античността. Бойко Пенчев извежда от автохтония консерватизъм на Жечев, при който родът, аисторичното и органичното са привилегировани за сметка на нацията и историята, подход за подриване на официалната идеология през 70-те. Съвременните прочити на „Митът за Одисей“ изработват алтернативи генеалогии на консервативната утопия на Жечев.
Ключови думи: завръщане; повторение; националекзотизъм; идиличен дискурс; световната литература; Орфей; котловинна култура
Влезте в системата, за да прочетете пълната статия