Да станеш сенсей

Иво Владимиров е човек с разностранни интереси, които го отвеждат първо в Англия, а след това и в Япония. Роден е и израства в центъра на София. Франкофонското му семейство определя избора да завърши средно образование в софийската 9. френска гимназия.
„Признавам, че през гимназиалните си години повече учех гръцки, отколкото френски. Ако бях избрал Класическата гимназия, може би щях тайно да уча френски“, разказва той пред „Аз-буки“.

Иво Владимиров вярва, че преподаването е непрестанен процес на самоусъвършенстване на ученика и на учителя

Още като ученик се натъква на японска граматика и разговорник. По онова време няма интернет и прекарва дълги нощи в търпеливо разучаване на йероглифите. Негов съученик го съветва, че е най-добре да се концентрира върху предметите за кандидатстване и да остави страничните дейности за по-късно.
„Тогава си зададох въпроса кой решава кое е важно и кое – не. Отговорът е, че това правим самите ние – подчертава Иво. – Но след като направим избор, е необходимо да се въоръжим с дисциплина и постоянство. Разбрах го в пълна сила в Япония.“
Но след Френската гимназия първо отива да учи в Англия. Там завършва успешно Liberal Arts
(с профил по политика и икономика) в колежа St Clare’s в Оксфорд, приет е за член на Кралското антропологическо общество и за постоянен член на Британската библиотека, където работи много часове, преди да се озове в Осака. Негов приятел японец, с когото се запознава в Оксфорд, го кани на гости, след като вижда желанието му да опознае Япония.
„Събрах парите за самолетен билет и след единайсетчасов полет вече обикалях китните чисти улички, а от двете ми страни – табели с големи йероглифи ми казваха нещо. Бях попаднал на друга планета. Отидох в Хуманитарния факултет на Осакския университет и попитах портиера на рецепцията, облечен в елегантна синя униформа и фуражка, как се кандидатства в авторитетното учебно заведение.“
Решава да учи философия, към която има интереси от ученическите години – още в гимназията редовно посещава Столичната библиотека, където за първи път се среща с Платон и Аристотел, с Декарт, Лайбниц и Спиноза, Кант и немските идеалисти. Но истинското начало на заниманията му с философия са разходките по софийските улици с неговия вуйчо – професор по философия в Националната музикална акaдемия „Проф. Панчо Владигеров“, Иля Йончев. Затова и когато кандидатства за бакалавърска и магистърска степен в Япония, изборът идва някак естествено. По-трудното, граничещо с невъзможното, е да научи японски и да издържи приемните изпити в люта конкуренция.
„В Япония кандидатстудентската кампания се нарича „война – казва Иво Владимиров. – Изпитите са много трудни, особено за най-престижните университети. Има огромно значение на кое място си в класацията. Цялата система е направена така, че неуспехът може да разтърси из основи съдбата на един млад човек. Но дали системата ми харесва, или не, нямаше значение.
Просто трябваше да я победя.
На изпита в бакалавърска степен станах един от около трийсет души от цяла Япония, приети във философската специалност.
В магистърска и докторска степен бройката беше още по-малка. След като завърших магистърския курс по философия под ръководството на президента на Японското фихтеанско общество професор Юкио Илие, кандидатствах за докторския курс на Университета в Киото – един от двата най-престижни в Япония, в специалност „Християнство“. Тук ми помогна френският – единият от приемните изпити беше превод от френски на японски. Научен ръководител в Киото ми беше президентът на много научни общества и главен редактор на редица издания по религия и богословие професор Садамичи Ашина.“
А как се стига дотам един чужденец да преподава японски в Япония? Още като докторант в Университета в Киото Иво Владимиров кандидатства за административна позиция в Международния център на Университета. И на него, както на почти всички студенти в Япония, му се налага да работи, за да покрива поне част от разходите. На интервюто е заедно с трийсетина други желаещи. След интервюто ръководителят на комисията – професор Таро Иемото, го догонва и му казва, че вече са избрали двама от кандидатите, но тъй като му е направил добро впечатление, го кани да преподава японски на чуждестранни студенти.
„Така станах единственият неяпонец в група от шест-седем души, с които си разделихме студентите и започнахме преподавателска дейност. Когато казах на моя колега, че имам часове, изумлението ѝ беше доста забавно, след като разбра, че преподавам японски. Повечето японци се респектират от този факт.“
А какво мотивира японски студенти да изучават български?
„По света има различни форми на национализъм – етнически, религиозен, дори кулинарен. Към последния спадат французите и японците. Тези две нации са единствените, срещани от мен, които могат да разговарят по време на цяла вечеря за храната на трапезата. Когато за първи път човек попадне в Япония, веднага правят впечатление безкрайните готварски предавания по телевизията. Приготвянето на ястия и изисканото поднасяне се коментират в блогове, списания, в разговори с приятели. Най-бързият начин да се интегрираш, е да покажеш, че не само харесваш, но и истински уважаваш „уашоку“ – японската кухня, която е и изкуство, и духовност.
А според мен ние, българите, сме лингвистични националисти. Нашият всеобщ празник – 24 май, е най-любим на всички поколения. Националните ни герои са все люде на перото, живеем с напълно оправданото чувство, че сме народ просветител. Готови сме да приемем хора от различен етнос за свои, но истински се възмущаваме, когато някой българин не борави правилно с родния език.
В Япония Владимиров има шанса да преподава философия, религии, японски, но за него няма по-голямо чувство на удов-
летворение от заниманията му с български език. В продължение на години изгражда връзки с много професори и интелектуалци. С проф. Тадаши Накамура – декан на специалност „Славистика“ в Университета в Киото, и проф. Такао Окамото – декан на специалност „Русистика“ в Университета за чужди езици на град Кобе, решават да разкрият лекторат по български език за начинаещи. Академичният съвет в Кобе подкрепя начинанието. Поради нарастващия интерес и популярност на следващата година курсовете стават два – начално и средно ниво. Те постигат голям успех и безпрецедентна посещаемост. Много често в лекторати по чешки, полски, сръбски и други езици има по двама-трима студенти на семестър. В лекциите на Владимиров винаги са по 10 – 15 курсисти. Часовете му посещават и негови колеги преподаватели.
„Подобни по-малки езици никога не са постигали развитие с курс за средно ниво – подчертава Иво. – Ние, българите, го постигнахме. Много често студенти регистрират повторно предметите през следващата година, след като вече са завършили курсовете успешно.“ Всичко това не остава незабелязано и той
получава покана от Осакския университет да разкрие лекторат по български език и там. „Беше вълнуващо да се завърна като преподавател в университета, където съм бил студент. Разбира се, моите бивши професори, колеги и портиерът на входа ме приеха с голямо уважение.“
Иво Владимиров си спомня как неговият дядо му казва, че няма по-хубаво знаме от българското. Тогава е дете и приема твърдението му с недоверие. Но впоследствие разбира думите му.
„Няма по-хубаво, защото си е наше. Това е тайната и на голямата посещаемост на лекциите ми – аз не само преподавам, но правя студентите част от отбора, от нашия отбор. Трогва ме неподправеният жив интерес на младежите тук.
В една лекция обявих, че ще учим песента „Нека да е лято“. Студентите истински се забавляваха на гръмогласното ми изпълнение. След края на семестъра колега ми писа от ресторант в Токио, където имало рафт с томчета от различни преводи на „Малкият принц“. Сред книгите намерила и българско издание и ѝ станало мило за лекциите в университета. Езикът ни е достатъчно богат и красив, за да привлича сам по себе си. Но нищо не мотивира така, както подадената ръка.“
Сега, когато вече не е на студентската скамейка, единствено съжалява, че не е бил толкова добър към своите преподаватели, колкото са студентите му към него. През миналата година изпраща три свои студентки на летните курсове по български – две във Великотърновския и една в Софийския университет. И трите изразяват желание да отидат отново през тази година. Към тях се прибавят още петнайсет студенти – кандидати за семинарите. Но плановете пропадат заради пандемията.
През първия семестър на 2020 г.,
който в Япония започва през април, всички лекции се провеждат в „Зуум“. И отново има голяма посещаемост. През втория семестър, от септември, на преподаватели и студенти е разрешено да започнат занятия в класната стая.
„За първи път от месеци отново изпитах удоволствието да застана на катедрата – казва Иво Владимиров. – Част от студентите присъстват, а останалите се включват по интернет. Винаги давам възможност и на мои бивши студенти, които не могат да се регистрират като редовни курсисти, да продължат обучението си, като вземат участие в часовете ми. Разбрах, че преподаването е един непрестанен процес на самоусъвършенстване както на ученика, така и на учителя.
В края на семестъра студентите оценяват своя сенсей (учител) чрез професионална подробна анкета; те чакат своите бележки, а аз моята. Досега и колегите, и аз сме пълни отличници.“
Когато преподава философия и религии в Университета в Киото, Иво Владимиров след всяко занимание иска от студентите да му напишат половин или една страница впечатления от лекцията. Така получава обратна връзка и има възможност да адаптира съдържанието на лекциите към техните интереси. „В Кобе комуникирам с колегите по социалните мрежи и неведнъж сме обсъждали езиковедски проблеми до късните часове на вечерта“, казва Иво Владимиров – един българин в Страната на изгряващото слънце, според когото истинското сближаване между България и Япония тепърва предстои.