Emil Spahiyski
Тази седмица се простихме с един забележителен писател – Антон Дончев. Титлите в случая нямат значение, защото той не беше човек на йерархията, а на словото. Много неща се казаха и изписаха – от възхвали до отрицание.
Словото има свойството да въздига и да тъпче. Казват, че е типично за българите да са разединени и завистливи. Не е така. Това е човешко качество. „Време разделно“ не е роман за разделението на хората на едни или други, а притча за избора. Още по-точно – за цената, която плащаме. И как я плащаме.
Сгушени в комплексите на балканската си битност, повърхностно се разделяме на хора, които уважават, и на такива, които презират „Време разделно“. Интересно е, че с публикуването му в САЩ през 1969 г. романът е възприет като шедьовър и с огромен реверанс от страна на критиката. Ако погледнем словото на Антон Дончев през техните очи, ще четем „Време разделно“ с друга чувствителност.
Колумнистът на The New Yorker Антъни Уест прави изненадващи за нас аналогии. За него страданието на един малък народ може да бъде еднакво сурово, независимо дали е покорен от Османската империя, или от съветския режим, и сетне говори за вината. Вътрешната вина на антагониста, предпочел да коленичи пред тирана, вместо пред смъртта. Такива хора до гроб потискат чувството на провал, а провалът се лекува чрез ненавист и насилие.
Финалните думи на Уест са важни: „Могъществото на неговото (Антон Дончев, б.р.) финално послание не е, че пътят на насилието е без край, а че онези, които поемат пътя на насилието и тиранията по собствен избор, печелят безсмъртната омраза на жертвите си като неотменна присъда“.
А тази присъда ще живее вечно единство ако има хора, които да я впишат в книгата на историята чрез словото.
Свързани статии:
Уважаеми читатели, в. „Аз-буки“ и научните списания на издателството може да закупите от НИОН "Аз-буки":
Address: София 1113, бул. “Цариградско шосе” № 125, бл. 5
Phone: 0700 18466
Е-mail: izdatelstvo.mon@azbuki.bg | azbuki@mon.bg
