Гл.ас. д-р Тервел Пулев: Животът е училище (ВИДЕО)

Студио „Аз-буки“ в YouTube ви среща с интригуващи, вдъхновяващи и мотивиращи събеседници, с които разговаряме за образование и наука. Този път в най-новото онлайн пространство на Националното издателство за образование и наука „Аз-буки“ гостува гл.ас. Тервел Пулев – боксов шампион и университетски преподавател.
С него разговаряме за уроците на спорта, академичната кариера и учителите в неговия живот, които среща по пътя на своето израстване като спортист и преподавател.

 

– Г-н Пулев, завършвате Националната спортна академия като учител и треньор, ставате юрист през 2018 г., а през 2023 г. защитавате докторска дисертация. Какво подтикна един медалист от олимпийски игри и европейски първенства да избере научната кариера?

– По-скоро гледам на това като на някакъв естествен развой на нещата при мен. Винаги, каквото и да съм правел в личен план, съм се стремял да не бъда посредствен и да продължавам да се развивам. Стремял съм се да вървя нагоре, опитвайки се да бъда над средното ниво.

– Кога дойде моментът, в който осъзнахте, че спортът вече не е достатъчен?

– Спортът е до време. Не че не ми е достатъчен, просто в един момент за себе си търсех развитие, което да е свързано със спорта, защото в това съм най-добър. Това е най-голямата ми експертиза. Имам претенции в това отношение съвсем аргументирано и не закъсня и посоката, в която тръгнах.

През 2019-а имаше конкурс за докторанти. Тогава бях  в САЩ. Обадиха ми се и реших да се прибера, за да участвам в конкурса. Подготвих се и се явих.

– Какво от дисциплината на елитния спорт Ви помогна най-много в академичния път?

– Много неща съм заимствал от спортната си практика, от видяното по света. Запознавал съм се с различни методики на работа и начини на подготовка, най-различни средства и методи, които да могат да подобрят работата на спортистите. Със системата на спорта изобщо. Смятам, че с това съм уникален.

– Завършвате магистратура по право в Софийския университет, но продължавате в педагогиката. Защо не правото?

– По стечение на обстоятелствата и в точно определен момент, в който търсех и друго развитие. Не обичам да се занимавам само с едно нещо. Доскучава ми. Трябва да се занимавам с няколко неща, за да чувствам някакво развитие. Иначе имам усещането, че стоя на едно място.

– А какво Ви дава педагогиката, което правото не успя?

– В Софийския университет работя със спортни педагози. Помагам им да се развиват, да разширят кръгозора си, знанията и компетенциите, което е моята истинска сила. И поради тази причина мисля, че това е много по-близо до мен.

– Ще продължите ли да се изкачвате по академичната стълбица и какви цели си поставяте като учен?

 – Апетитът идва с храненето. Не е хубаво да тръгваме с много голяма кошница. И сега се чувствам отлично. И сега получавам удовлетворение от това, което правя. Работата със студентите и колегите ми, с останалите преподаватели в Софийския университет, ръководството на Факултета по науки за образованието и изкуствата. Така че, дори да не продължа развитието си в академичния път, пак ще се чувствам отлично.

– Кои са центровете в България, които развиват наука в спорта?

– Би трябвало да бъде Националната спортна академия и смятам, че го правят. Винаги може още, разбира се. Отделни научни работници в Българската академия на науките работят в тази насока. Но да не забравяме спортните факултети в Пловдивския университет, в Тракийския университет, в Русенския университет. Има много звена, които развиват науката в спорта.

В изследванията за спорта се срещат над 30 науки, ако започнем с анатомия, биомеханика, физиология, статистика и много други. Няма как спортът да върви, да се развива и да е на високо ниво, ако няма наука. Ако не я използваме, означава, че го връщаме на архаично ниво.

– Боксът често се възприема като чиста физическа сила. Каква е ролята на интелекта, анализа и научното планиране в подготовката на съвременния атлет?

– Всяко занимание е преди всичко интелект. В бокса за стотна от секундата трябва да вземеш най-правилното измежду десет или петнадесет решения. И разбира се, че това е интелект. Но и високо ниво на подготовка, за да можеш за толкова кратко време да не сгрешиш.

– От около година сте главен асистент в катедра „Начална училищна педагогика“ в Софийския университет. Какъв преподавател сте в аудиторията?

– Трябва да попитате студентите. Те трябва да отговорят. Но се стремя да съм балансиран. Нито да съм прекалено строг, нито да съм прекалено добър, безгръбначен човек, с когото изобщо не се съобразяват. Не могат да влизат със закъснение или да не ме поздравят. Това са най-елементарните неща.

Да речем, в моята практика като студент съм виждал и такива случаи, когато преподавателят се прави, че не забелязва нещо.

– Осмеляват ли се студентите да не посещават Вашите занятия?

– Студентите не са като учениците. Някои ходят на работа, някои имат семейства, деца. Ако прекалено много се изисква от тях, те не могат да го изпълнят. Всъщност е въпрос до голяма степен на желание, на самосъзнание.

Да речем, имам студент, който е и по-голям от мен на възраст. Идва и ми казва съвсем, така, зряло: „Най-рано мога да дойда в девет и половина, защото водя детето си до училището“. И винаги, когато сме имали упражнения, винаги е влизал точно когато ми е казал, и никога не е закъснявал.

Тоест, когато имаме зряла и отговорна личност пред себе си, ти не можеш да му кажеш: „Ти не идваш на моите лекции или моите упражнения“. Напротив, той се е разбрал с теб, казал ти е какво е положението. Ако и това не изпълни, тогава означава, че е несериозен. Така че, зависи от аршина.

– На каква тема беше докторската Ви разработка?

– Докторската ми теза беше на тема „Бокс“. Както казваше моят научен ръководител проф. Бачев, когато имах леко притеснение преди защита: „Те не могат да ти зададат въпрос на твоята тема, защото те не разбират от нея“. Аз съм я развил, това е моята специалност и в нея съм най-добър. Темата ми беше „Ефективност на експерименталната комплексна методика в бокса“. Разработих система от подходи, средства и методи за подготовка, които може би повечето специалисти на тема бокс биха прочели и би им било интересно.

– Участвате във филм за превенция на употребата на наркотици и провеждате срещи с млади хора. Защо е важно да водите разговори с тях?

– Свикнал съм винаги да се включвам в обществени каузи, в които мога да бъда полезен по някакъв начин. Смятам, че филмът като сюжет, като послание е по-скоро мисия, отколкото просто игрален филм. Има послание, има смисъл, има ефект от него.

– Защо точно наркотиците?

– Това е един от бичовете на днешното време. Децата много често се подлъгват, много често в различни ситуации изпадат в слаб момент. Това е вид зависимост, на която трябва да се дава гласност и за която трябва да се говори. За мен това е голяма част от превенцията. Ако едно дете знае какво го чака накрая на тунела, няма да влезе.

– Срещате се с младежи. За какво си говорите с тях?

– Често ме канят в училища, говорим на различни теми. Интересното на тези срещи е, че както мога да посетя едно неорганизирано училище, мога да отида и в образцово училище. Стигнал съм до извода, че това какво е училището, зависи главно от директора и как го ръководи. Имам примери и за едното, и за другото.

Ще дам пример за две училища, които са образцови за мен в България и нямат аналог. И двете са професионални гимназии. Едната е „Велизар Пеев“ в Своге. В това училище съм виждал неща, все едно съм в някое училище в Швейцария. Всичко е подредено, всичко е под конец. Произвеждат, участват в проекти, ходят, работят, което реално изгражда специалисти.

Другото училище пак е професионална гимназия, но по механизация на селското стопанство в Гоце Делчев. Там учениците отглеждат животни и различни видове култури, произвеждат храни и най-различни неща.

Наистина двете гимназии нямат сравнение с друго училище в България, в което съм бил. Мисля, че мога да направя сравнение, защото повече от 16 години вече обикалям училищата. Случвало ми се е да видя и негативни примери.

– Един от олимпийските принципи е масовото участие, нали така? Според Вас предоставя ли се достатъчно възможност за спорт днес в образователните институции?

– За съжаление, не се поставя достатъчен фокус. Той е върху другите предмети, а физическото възпитание и спортът се приемат по-скоро като свободен час. Това трябва да се промени.

Трябва отношението към спорта да е на съвсем друго ниво, защото, ако сме обездвижени, ако се храним зле, ако цялото ни отношение към тялото ни е неправилно, няма как да бъдем щастливи. Няма как да бъдем пълноценни личности, защото може да си много добър в математиката или в друга наука, но в това тяло ще живееш целия си живот.

– Какво трябва да се промени?

– Ние, като общество, самите родители трябва да искат повече от съответните директори и учители по физическо възпитание. Въобще цялото отношение трябва се промени.

Да речем, спортни педагози, с които работя, до голяма степен занемаряват детайлите. Ще дойде с мръсни обувки, закъснява. Опитвам да говоря с тях изначално, защото съм част от тази система, и питам: „Вие искате ли да сте в утрешния ден учител по физическо възпитание и спорт, да влезете пред децата с мръсни обувки, да се събуете по чорапи, защото са ви мръсни обувките, да сте неподготвени и да закъснеете?“. Питам: „Такива мързеливци ли искате да бъдете?“. И те мълчат.

Тези хора трябва първо да променят себе си. Няма как да станат професионалисти в нещо, ако личността куца, ако личността няма дисциплина и организация. Това са основни елементи, за да може системата да тръгне нагоре.

– А какъв ученик беше Тервел Пулев?

– Тервел Пулев беше любознателен ученик. Разбира се, опитваше се да хитрува, така да го кажа в кавички – да слуша учителя и да си научи урока в часа, за да му е свободно после времето. Да, опитвах се да слушам и да запомням всичко. И до голяма степен ми се получаваше.

Разбира се, ако учех повече, щяха да са по-високи оценкитеми, но дипломата ми е някъде около „Много добър“.

При мен изигра роля това, че рано почина майка ми. Иначе бях отличник, бях много любознателен. Изведнъж чисто психически и личностно се загубих, което е нормално. Трябваше ми време да осъзная кой съм, къде съм и че всъщност образованието един ден ще ми даде път.

– Кои са учителите във Вашия живот? Кои са преподавателите, които сте запомнили?

– Преподавателите са много. Първият е моят баща. Мога да кажа, че не пораснах в семейство, пораснах в школа, заобиколен от 10 000 тома книги в един апартамент около 90 – 100 квадрата, без празно място, освен прозорците и вратите, навсякъде библиотека.

Говорейки постоянно на тази тема, имаше един надпис, беше сложен от баща ми – „Който книги не чете, той духовно ще умре“. В днешно време, разбира се, се чете повече дигитално, но смисълът остава – трябва да се развиваш, трябва да четеш.

Той е първият ми учител, на когото съм много, много благодарен и винаги ме води напред. Дори когато ми е било трудно, мисля за него. Какво би казал той, ако е тук? И тогава разбирам какво да направя. Опитвам се да хвана неговия смисъл.

Разбира се, и много други хора са ми помагали – някои съзнателно, други несъзнателно. Ако седиш и гледаш някой как се държи, какво прави, как реагира в дадена ситуация, това пак те учи. Имах преподавател в Националната спортна академия – професор Лозан Митев, също много светъл лъч и пример. Тогава той ни преподаваше по история на физическата култура и спорта. В I курс сме, „новобранци“, и го питаме какво да правим, откъде да учим. А той отваря прозореца. Навън студентите се движат напред-назад като във филм за колежите. И той казва: „Ето учете!“.

По-късно разбрах какво искаше да ни научи – животът е училище. Всяко нещо може да те научи. От всеки може да извадиш извод, стига да го търсиш.

Ето, моят научен ръководител доц. Евтим Григоров, той ми е учител, той постоянно ме наставлява. Когато пиша статии, когато се опитвам да развивам научна дейност, той ме напътства постоянно.

– Много млади спортисти смятат, че трябва да избират между спорта и училището. Какъв съвет бихте им дали?

– Не мисля, че трябва да се избира между едното и другото. Двете вървят ръка за ръка. Баща ми казваше: „Като си изморен от тренировка, ще седнеш и ще четеш. Като ти писне да четеш, отиваш на втора тренировка“.

Разбира се, има моменти, в които не ти е до четене. Но хубавото е, че днес има и видеа, има подкасти на всякакви теми. Можеш да слушаш, можеш да гледаш неща, които да те учат.