Еделина Кънева, прима на операта и оперетата и директор на Държавния музикален и балетен център: Когато ученикът е готов, той среща своя Учител

Впечатляващият глас на Еделина Кънева с лекота завладява музикалните сцени, превъплъщавайки се в централните партии на оперите „Трубадур“, любимата ѝ „Тоска“, „Сватбата на Фигаро“, „Дон Жуан“; оперетите „Прилепът“, „Цигански барон“, „Графиня Марица“, „Царицата на чардаша“; мюзикълите „Мамма миа“, „Котки“, „Някои го предпочитат горещо“, „Уестсайдска история“, „Вълкът и седемте козлета“.

Нейната 30-годишна професионална кариера носи отпечатъка на силния ѝ, упорит характер, в който амбицията е слуга на постоянството. След повече от 20 години като солистка на Музикалния театър в София, миналата есен тя става директор на единствената по рода си сцена на Балканите.
За уроците на музиката и учителите, оставили най-ярка следа по пътя към призванието ѝ, Еделина Кънева споделя пред читателите на в. „Аз-буки“.

Като човек, посветен на музиката, как бихте описали професията и ролята на учителите?

– Учителите са имали изключително важна роля в моя живот и силно вярвам, че когато ученикът е готов, той среща своя Учител. Имала съм късмета още в I клас да срещна прекрасен педагог – другарката Рибарова, която в първите месеци в училище разбра, че съм дете, което го влече изкуството, а не математиката, да речем. Хубаво е, когато учителят разкрие скритите заложби на детето и го окуражи да ги развива. Тя беше изключително справедлив учител и педагог с главно „П“, оставила у мен най-светлите и прекрасни спомени.

– Кой пръв събуди музикалния Ви талант и даде тон на бъдещия Ви професионален път?

– Майка ми беше тази, която навремето ме записа в Детския радиохор и на уроци по пиано – тя е първопричината. Моят дядо работеше като хорист в Софийската опера, беше и гуслар. Баба ми също работеше в Операта. Баща ми пък беше спортист и израснах повлияна от две абсолютно противоположни занимания. Имах възможността да поема по пътя както на спортиста, така и на твореца. В XI клас обаче, по неведом за тогавашната ми възраст прозорлив начин, си дадох сметка за следното – че на 30 години си стар спортист, а на 30 години си млад артист. Това предначерта бъдещия ми път.

– Завършили сте класическо пеене в ДМА „Панчо Владигеров“. Кои са преподавателите, оставили най-ярка следа у Вас?

– Изключително ярка следа у мен оставиха учителите ми по пеене. Дипломирах се в класа на проф. Елена Киселова, но може да се каже, че бях първата ученичка на сегашната професорка – Илка Попова. Именно тя ме научи на постоянство и на най-важното – да вярвам в себе си. Не бях от най-лесните ученици. Отказах се от пианото, защото в VII клас прецених, че няма да мога цял живот да седя и да свиря, тъй като съм много динамичен човек. Пак на тази възраст постъпих в Детския радиохор, където пях толкова дълго време, че както се шегувам, имам половин пенсия.

Акад. Христо Недялков е другият педагог, оставил голяма следа у мен – той ме научи на дисциплина. Бях много буйно дете, което правеше страшни пакости, а майка ми не успяваше да овладее тази енергия. За мен важно беше сама да достигам до своята истина и да откривам правилния метод. Затова Детският радиохор беше страхотна школа, там също съм била наказвана много – не от лошотия, а просто защото бях много импулсивна и трудно намирах мярката. Но отношението ми към музиката и пряко към работата ми ме промениха.

Вярвам, че когато човек прави нещо, което обича, думата дисциплина не му тежи – ти го правиш с цялата любов, на която си способен, с цялото си сърце. В Детския радиохор се научих на точност дотам, че сега, ако не отида някъде с 10 минути по-рано, вече се броя за закъсняла. Много съм благодарна за това качество, защото тази точност ми дава спокойствие. Хорът ми даде и изключително богата музикална култура.

Интересно е, че не ме приеха в Музикалното училище, защото навремето прецениха, че гласът ми е изхабен именно заради Детския радиохор. Благодарение на този „изхабен“ глас, продължавам да пея до ден-днешен. Постоянството, на което ме научиха проф. Попова в Академията, и фактът, че когато си набележа конкретна цел, я преследвам неуморно, са сред най-важните качества, които съм изградила у себе си. Това не е точно амбиция, а е упоритост и последователност. Много позитивен инат съм.

– Поливалентен артист и наред с това директор на Музикалния театър – как съчетавате тези две различни роли?

– Много трудно. Откакто заех тази длъжност през ноември 2022 г., много малко съм работила като артист. Супер задълбочен човек съм и когато тръгна да правя нещо, му се отдавам изцяло. Предпочетох да не се занимавам с пеене, докато навлизам в новата си административна роля, защото искам да бъда добър директор на Музикалния театър. Не мога да кажа, че е лесно – напротив, трудно е, отнема много време, но всеки ден се уча и придобивам нови умения. Както с търпението и желанието си се научих да бъда добър артист, така искам да се науча да бъда и добър директор.

– Били сте преподавател в НМУ „Любомир Пипков“ и в Музикалната академия. Какъв бе личният Ви подход в педагогическата работа и какви са впечатленията Ви от днешното младо поколение?

– Много търпелива и добра съм с децата. Моята дъщеря се шегува, че за да ме ядосаш, са необходими три години. А една от ученичките ми в Музикалното училище казваше: „Госпожо, вие нямате нерви!“. Според мен най-важното е да даваш добър пример и да показваш можене. Тогава респектираш децата и ги правиш свои съмишленици. Освен това винаги се отнасям с учениците си като с равни.

Сред младото поколение има изключително талантливи, много амбициозни и отдадени деца. Те започват със страхотно желание, но през годините, колкото по-нагоре отиват, толкова повече виждат, че тези наши музикални професии нямат кой знае каква реализация. Изключително трудно е, не са добре платени, да постигнеш успех е истинско предизвикателство. Може да си изключително добър и да нямаш шанса. Винаги съм казвала и вярвам, че ако Господ е решил човек да се занимава с това нещо, никой не може да му попречи.

– Вярвате ли, че книгите също могат да бъдат учители, и кои са вашите?

– Обикновено в юношеската си възраст човек чете много. Спомням си, че някъде между IX и XI клас преживявах някакви екзистенциални кризи. Не знаех коя съм, не знаех какво искам да правя, не знаех дали искам да играя баскетбол, или да се занимавам с музика. Беше ми много трудно. Колкото и невероятно да звучи, моят писател се оказа Ерих Мария Ремарк. Той е човекът, който ме извади от всичките ми тогавашни терзания и неволи. Когато прочетох всичките му книги, незнайно как всичко отмина – намерих себе си.

Изключително голямо въздействие върху моя детски свят са имали и Карлсон, и историите на Астрид Линдгрен, Ерих Кестнер, Джани Родари, Толкин, Александър Дюма – всички идеи и книги, които учат децата кое е правилно и кое не е. До днес ползвам финалната фраза в „Граф Монте Кристо“ – „Чакай и се надявай“. Обичах много и фантастичните приказки, българските приказки, произведенията на Братя Грим. Четях приказки и като пораснала, защото тези чудни светове подхранваха още повече моето
въображение и развиваха фантазията ми, на която много разчитам. Когато например продуцирам нещо, го измислям или точно преди да заспя, или идеите ми се раждат насън, а на сутринта сядам и ги записвам. За мен между реалността и сънищата не съществува рязка граница.

– Може ли човек да бъде сам на себе си учител?

– Ако е достатъчно разумен – да. Човек се учи всеки ден и лично аз никога не се уморявам да уча. Това е непрекъснат процес – когато нямам какво да уча, ми е скучно. В момента например съм си инсталирала приложение и си припомням италианския, който съм учила навремето – допълвам и научавам нови думи. Много обичам да доусъвършенствам нещата – и като лични качества, и в професионален план. Затова съм се заела и с превода, който преди години направих на прекрасния мюзикъл „Целуни ме, Кейт“ на композитора Коул Портър, който предстои да се играе в Музикалния театър. Чета го отново на английски и го трансформирам на български, коригирайки фразите, които не звучат достатъчно красиво.

– За кои уроци сте най-благодарна на своите учители – и в музиката, и в живота?

– Много съм благодарна на учителя, който ме научи да пея – Михаил Томашов. Прибирайки се от Германия, където работех в Лайпцигската опера, имах проблем с гласа си, който там не можаха да установят. У нас откриха проблема и след лечението започнах с пеенето от самото начало. Достигнах до този учител по съдбовен начин – докато слушах радио, моя колежка спомена неговото име. По това време дори се бях отказала да пея. Но чувайки името му, се доверих на дивата си интуиция и си казах – това е моят човек. Той е един от учителите, на които съм безкрайно благодарна. Това, което съм в момента като певец, почти изцяло го дължа на него.

Очевидно навремето в Академията не съм била достатъчно зряла – винаги съм имала много красива фраза, умеела съм да изпея нещо като музикант, но не ми е достигала техника като певец. Михаил Томашов ме научи точно на техниката и ще му бъда признателна цял живот.

– Как се грижите за гласа си?

– Както казваше проф. Максимов, който беше нашият педагог по фонология в Академията: „Скъпи студенти, когато Господ е правил човека, той му е дал тези две мускулчета – гласните връзки, с които да може да говори. Вие обаче искате и да пеете с тях – така че внимавайте и не говорете много, за да ви остане глас за пеене“.