Екранът е проблем

Екранната зависимост – един страничен ефект на технологичния прогрес, е много сериозен проблем, с който в момента активно се занимава екипът на Центъра. Втренчените в екрана деца са позната картина от ежедневието ни. Преди около 4 – 5 години д-р Везенков установява ясна корелация между екранната дейност и спектър от психосоматични нарушения, включително дефицит на внимание при деца и възрастни. Започва да изследва феномена, и успява да формулира индикаторите и биомаркерите за екранна зависимост – забавяне на мозъчната активност, обърната хемисферна асиметрия, депресивно функциониране на мозъка и нервната система, значително изоставане в развитието, изоставане в развитието на мозъка, психосоматични нарушения, когнитивни дефицити, включително дефицит на внимание и липса на реч (или влошаване на езиковите способности).

„Не слагаме диагнози, защото нашата задача е психофизиологичната парадигма –
т.е. оценяваме потенциалите, които използваме, за да променим определени дефицити или проблеми във функционирането на организма – обяснява д-р Везенков. – При нас диагнозите не са толкова интересни. Нашата задача и това, което ни вълнува, е как да променим функционирането на организма, за да възстановим забавени в развитието си или изгубени способности. В това сме експерти и знаем как да помогнем.“

Индикаторите за екранна зависимост, формулирани от екипа на д-р Везенков, са докладвани на световна конференция по биофийдбек през 2022 г. Същата година се провежда и първата национална конференция „Екранни деца“ в София, където проблемът се представя пред широката общественост – присъстват учители, терапевти, здравни работници. Миналата година специалистите от Центъра определят ранната екранна зависимост при децата като псевдоаутизъм. Тези деца не могат да проговорят и имат тежки дефицити в развитието си. Доктор Везенков е категоричен, че ако екранната зависимост се заформи преди 2-годишна възраст, децата дори не могат да проговорят. За съжаление, родителите ги водят при специалист едва на 3 – 4-годишна възраст – когато детето не говори, има сериозни поведенчески проблеми и аутистични черти. В общия случай специалистите в лицето на психолози, логопеди и ресурсни учители не познават екранната зависимост като явление, нямат никакви инструменти за справяне с нея и третират децата като аутисти.

Масова практика е детските психиатри да поставят диагноза аутизъм поради простата причина, че няма друга. Екранната зависимост е ново нарушение, което все още не е описано в диагностичните класификатори. Тази тенденция расте след ковид затварянето, като родените през 2019/2020, 2020/2021 г.
са едни от най-засегнатите в развитието си деца.

„За съжаление, броят на „аутистичните“ деца се удвоява всяка година – казва
д-р Везенков. – В момента по данни на СЗО, Американската педиатрична асоциация и по наши наблюдения засегнатите в някаква степен деца родени в пандемичните години са над 50%.“
Проявите на нарушенията са различни според възрастта, на която детето е уловено в капана на зависимостта. Ако е започнала рано – до 3-годишна възраст, налице са черти от аутистичния спектър, хиперактивност и дефицит на внимание и/или изоставане в езиково развитие, включително липса на реч. Колкото по-голямо е детето, когато настъпва екранната зависимост, толкова по-малко щети нанася тя. Но при подрастващите и тийнейджърите децата с дефицит на внимание, хиперактивност, поведенчески и когнитивни дефицити също стават все повече. Явлението придобива пандемичен характер. Родителите виждат разнообразна симптоматика – отказ от учене, трудно запаметяване, истерични изблици, опозиционно поведение, агресия и автоагресия, суициди, липса на импулс-контрол, асоциализация, отпадане на интереси, нарушения на съня, епилепсия и др. А в основата на всичко това стои една проста и коварна екранна дейност, която се отразява по различен начин на различните деца, в различна степен, но винаги ги ощетява и буквално ограбва живота им, категорични са експертите.

Затова на много специалисти, които нямат нужната специфична подготовка, им е трудно да направят връзката между екранната дейност и огромния спектър от симптоми. При всяко дете реакцията на тялото и психиката е много различна. Най-характерната черта на екранната зависимост е, че спира развитието, независимо на каква възраст хваща в клопката си човека. Тя има и най-различни модификации като терминология – среща се като интернет зависимост, гейминг зависимост, а заедно с тях и хазартна и порно зависимости, които, заедно с екранната зависимост се усилват една друга. Това включва и телевизията.
„Понятията се преливат, а ние използваме най-общото, за да покажем, че екранът е проблем, а не съдържанието – казва д-р Везенков. – Това е първото нещо, което е съществено. Самата екранна дейност в ранна възраст води до тези последици, независимо какво гледат децата и какво правят пред екраните. Това е много важно да се знае. Заблудата на родителите е, че детските филм­чета и песнички са с образователна цел, че може детето да научи азбуката или думички на чужд език. В началото децата започват да повтарят и уж запомнят нещата, но много бързо развиват зависимост, а след това не могат да използват тези думички в жива реч, не могат да комуникират, не се развива езикова система. Екранната виртуалност е пряк конкурент на езиковата виртуалност и децата, отглеждани с екрани, не изпитват необходимост да проговорят – тяхната естествена способност да строят вътрешен виртуален свят чрез представите и езика, е превзета от екранната виртуалност. Съответно всичко свързано с екранното съдържание се превръща в тригер за компулсивно поведение, а децата си искат „дозата“ екрани всеки ден – те вече са зависими. Ентусиазмът на родителите пък бързо спада, когато детето започва да гледа по хиляда пъти едно и също клипче. А когато му спрат клипчето, започват кризи. Интересът към хората е вече загубен. Често в литературата по повод аутизма се среща описано едно явление, което ние също наблюдаваме – до 18-месечна възраст детето се развива прек­расно и изведнъж прави страхотен регрес. Това „изведнъж“ е след 1 – 2-месеца екранна дейност. Все още малко родители правят връзката между явленията и още по-малко от тях искат да си признаят, че състоянието на детето не е случайно, резултат от синдром или плод на лекарска греша. Страдат както детето, така и родителите, които виждат, че го губят.“
Екипът на д-р Везенков създава комплексна терапевтична програма за екранната зависимост. Отварят се кабинети за терапия, а също и специален детски център, в който се работи изключително с деца с екранна зависимост и тежки нарушения на развитието. Там се изследва и въпросът за адекватността на диагнозата „аутизъм“. Още при първите деца, които минават тримесечните тренингови програми, резултатите са обнадеждаващи. От 12 невербални деца, само с 2 се налага работата да се удължи с още 3 месеца. Всички останали вече говорят и общуват активно на роден български език.

Отново се изпраща доклад на световен конгрес, в който д-р Везенков и екипът му твърдят, че в днешно време чист аутизъм няма и че екранната зависимост до 2-годишна възраст води до диагнозата „аутизъм“. Д-р Везенков подчертава, че той и неговите колеги не се фокусират върху аутистичните симптоми, а върху зависимостта към екраните. Когато я излекуват, аутизмът приключва, аутистичните черти отпадат, отпада и диагнозата – децата се връщат в учебните заведения без придружител, без намесата на специален педагог, без срещи с психолози и логопеди. Това е новина за всички специалисти, които досега смятаха, че аутизмът е нелечим. Също и посока за размисъл спрямо всичките терапии, които се опитват да се борят със симптомите, но не успяват да хванат корена на проблема – нарушено функциониране на мозъка и нервната система вследствие на екранна зависимост. Има описани в литературата само няколко случая, при които децата имат аутистични черти от бебешка възраст, без да са стояли пред екраните (по данни на майките). Но медицината познава тези аномалии и затова екипът на д-р Везенков насочва вниманието върху състоянието на майката по време на бременността и нейните собствени зависимости, включително екранната.

Родителите изпитват огромна вина, когато разберат, че те са причинили проблемите в развитието на детето си, че не са успели да го опазят. Затова от Центъра изготвят комплексна програма, която задължително включва едновременна терапия на детето и на майката или и на двамата родители.
„Променяме функционирането на всички в семейството, за да може да се удържи процесът – обяснява д-р Везенков. – Правят се двойни сесии – с детето работи един терапевт, паралелно с това с родителя/родителите работи друг. Това е нужно, за да се променят състоянието, нагласата, способността на родителите да бъдат проводник и среда за промяна на децата. Учим ги как да общуват и да взаимодействат с децата си така, че онова, което терапевтите постигат като напредък по време на терапевтичния час, да бъде удържано вкъщи и изобщо в естествената среда на детето – да бъде изтренирано, умножено и да става все по-стабилно. Ако родителите не са способни да участват активно в този процес, децата имат много малки шансове за възстановяване. Нужно е дълбоко човешко проглеждане в коварността на тази нова и жадна зависимост – както от страна на терапевтите, така и от страна на родителите, за да се справят заедно с конкретните дефицити у детето. А ние вярваме, че за всяко дете има път на развитие и всяко дете трябва да получи своя шанс да се върне на пътя си. За съжаление, отношението към екраните у нас е 50:50 – т.е. обществото още не е разбрало вредата от тях в ранна детска възраст – и не само, но там е катастрофално.“

Преди около месец Шведската педиатрична асоциация изнася доклад, в който се казва, че екраните трябва да се забранят да се ползват от деца до 2-годишна възраст, тъй като вредят на езиковото развитие. Специалистите са категорични, че има директна корелация между двата процеса.
„Имахме проблеми с родителите, които не разбираха, че спирането на екраните е жизненоважно за тяхното дете, за да се върне то към нормален начин на живот – казва д-р Везенков. – Едва когато детето напълно се възстанови – проговори, започне да мисли и е абсолютно здраво, едва тогава може да започнат да се въвеждат по малко занимания пред екран. Детето трябва да е пораснало, то трябва да разбира, че екраните могат да се ползват за нещо полезно – за учене и работа, а не за забавление и разтуха. Но за съжаление, децата получават неадекватен пример от възрастните, които също често са потънали в екранните си устройства. Лично моето мнение, което се основава на ежедневната ми работа с такива деца, е екраните да се въвеждат след 9-годишна възраст.“

Често се говори за зависимостта на здравите деца от интернет и от гейминга. Това също е много сериозен проблем, за който обществото си затваря очите. Почти няма дете, което да не е засегнато. И именно защото почти всички имат някаква форма на дефицити, това се превръща в норма и съответно вече трябва да се мисли за нови норми. Говори се, че всеки втори има дефицит на внимание, че един на трима има депресия или депресивни епизоди и т.н., и масово се изписват лекарства. От Центъра от 5 години насам търсят деца, които нямат екранна зависимост и засега са открити само 2
(от над 2000 случая). Интересното е, че при доста деца има симптоми, които са очевидни и родителите си дават сметка, че трябва да потърсят адекватна помощ. Но при много деца симптомите са тихи, нарушенията пълзят бавно и сякаш „под радара“ – децата са кротки, неконфликтни или симптомите ту се появяват, ту изчезват. Всички деца в днешно време страдат от тази зависимост и независимо от нейните прояви, нарушенията в работата на мозъка и нервната система са налице, което значи, че рано или късно проблемите ще настъпят. Това обикновено се случва при скок в растежа, при по-голяма промяна или по-интензивно натоварване – било то от физическо или психоемоционално естество. Тогава детето прави регрес и родителите виждат, че нещо в развитието му е нарушено сериозно в значими измерения. Едва тогава се събуждат за реалността.

Китай и Южна Корея държат много на образователните си системи и имат политики, свързани с екранността. В Китай се следят операторите, не геймърите. Те трябва да отговарят за това, че всяко дете може да играе пред екрана до 3 часа седмично максимум. Ограниченията са задължителни за всички деца от 12- до 18-годишна възраст, за по-малките геймингът е забранен. Три месеца пред екрана са съвсем достатъчни едно напълно здраво дете да развие зависимост. Дори ако преди това не е виждало екран, категорични са експертите. А това води до спиране на развитието, загуба на интерес към реалността. Дефицитът на внимание веднага се появява. Стига се до депресивно функциониране в чист вид – нежелание да има социални контакти, затваряне в себе си. Това е каскаден процес, който е устойчив и все повече се влошава.

„Някой може да каже, че така младите се включват във виртуалния живот – казва д-р Везенков. – А днес всичко е във виртуалния свят. Появяват се и нови професии – влогъри, инфлуенсъри, някои от които печелят много. Но какво губят? Има време да правят и това, но докато растат, те трябва да имат шанса да растат здрави, без смущения. Представете си какво смущение е мозъкът и нервната система да бъдат директно атакувани всеки ден, часове наред, чрез свръхстимулации, многократно надхвърлящи способностите им за преработка, но здраво уловили вниманието им. Всеки ден да получават своя наркотик – нима това е детство? До 18-годишна възраст детето трябва да бъде наблюдавано и ако се появят и най-малки признаци за зависимост, да се реагира. Това е зависимост като всички други и затова веднага трябва да се въведе правилото 18+ – т.е. екранните удоволствия трябва да са забранени до 18-годишна възраст. Обществото трябва да прояви изключителни грижи за подрастващите. Това важи за яслата, детската градина, училището – там има огромни плазмени екрани, на които всеки ден се показват филм­чета. Важно е да се знае и друго – реакцията на психофизиологично ниво на всяко дете е много различна. За едно дете може да са достатъчни 10 минути на ден пред екран, за да се отключат симптомите на зависимост, а за друго и половин час дневно да не доведе до това.“

Основните методи, които използват специалистите от Центъра, са за невромодулация по щадящ, неинвазивен начин с биофийдбек парадигмата – т.е. получаване на биологична обратна връзка, разказва д-р Везенков. Тя е популярна по света, но у нас е малко позната. Работи се директно върху промяна във функционирането на периферната и вегетативната нервна система, включително и работата на мозъка, както и върху цялата сензорика. Адресират се, на първо място, безсъзнателните процеси, които управляват живота, и чак тогава се работи на коров и когнитивен план. „Необходими са много медицински, психологически поз­нания и доста сериозно човекознание, за да разберем най-интимните механизми на тази невромодулация“, подчертава д-р Везенков.
С методите на невромодулация се анализират огромен брой психосоматични функционални нарушения, които обикновено не могат да бъдат диагностицирани. Екранната зависимост е новото откритие в тази посока.

„Основният принцип е, че стимулираме саморегулаторните сили и възможности на тялото по един много елегантен, дори хитър, но научно базиран начин – т.е. основан на доказателства, каквито са биофийдбек методите, или биологичната обратна връзка“, подчертава д-р Везенков. През последните 15 години, в които той се занимава с тези методи, терапията и невротренинговите програми стават все по-комплексни.

Пластичността на мозъка ни позволява да се развиваме

„В нашата работа стъпваме на пластичността на мозъка – че всичко може да се пренаучи. Тоест какъвто и вреден модел да сме научили, можем умно да пренаучим невронните мрежи да реагират по друг начин – подчертава д-р Везенков. – Това е показано с изследвания още през 70-те години на миналия век – как вегетативни процеси могат да бъдат пренаучени. Това са първите пионери, които доказват, че невропластичността не е само в кората на мозъка, а и на вегетативно ниво, включително на молекулярно и клетъчно ниво. Без пластичност нямаше да има развитие, нямаше да има хора във вида, който познаваме днес. Тази пластичност и способност на човека, при който 70% от нервните процеси са придобити – т.е. са чрез учене, от момента на раждането, и само 30% са детерминирани чрез първичните и вродените рефлекси. При най-висшите примати е обърнато – 70% са вродени и само 30% са придобити. Това е огромната разлика между човека и най-висшите бозайници. И на това вегетативно ниво, на най-дълбоките безсъзнателни планове също може да „бъде пренаписвано“, но не чрез стимулации, а чрез саморегулаторните способности на самия човек. Това е принципът, който се следва, за да се върне едно дете от света на екранната зависимост, или от света на аутизма (самотата), в нашия реален и пълнокръвен свят. Това помага процесите на актуализация, не само на адаптация, защото човек – и още повече дете, може да се адаптира и към нещо изключително вредно.
И тук е големият проблем, понеже ролята на обществото за развитието на децата е решаваща. Средата формира детето и както обичам да казвам, човекът никога от само себе си не може да стане човек. Човекът прави човека. Ако оставите едно дете в джунглата, никога няма да стане човек. Каквото е обществото, такова поколение ще си отгледаме.
Днес възрастни с екранна зависимост отглеждат деца с екранна зависимост. Вървим към тотален обществен колапс. Ако стигнем прогнозите от 50% неговорещи и неразвиващи се деца, представете си какво ще бъде „новото нормално“ след 15 години. Нито една социална система не може да издържи на такова явление.“

До какво води екранната зависимост

l Мозъкът на дете с екранна зависимост изостава в развитието си с няколко години.
l Мозъкът на дете с екранна зависимост е „спящ“ или „полуспящ“ в будно състояние, съответно затруднени са будните процеси.
l Автономната нервна система е ригидна и неадаптивна.
l Депресивност и скрита депресия.
l Епилепсия и скрита епилепсия.
l Псевдоаутизъм, хиперактивност, дефицит на вниманието.
l Трета степен на нервно-психично напрежение (състояние, подобно на бърн­аут).
l Децата с екранна зависимост не са способни да разтоварват напрежението бързо и ефективно.
l Наблюдава се поведение на зависимост – при спиране (отнемане) на екрана детето проявява неадекватна реакция: емоционално, вербално или физичес­ки агресира или се самоизолира (вкл. самонаранява).
l Наблюдава се комплекс от съпътстващи психофизиологични симптоми, симптоматика от психотичния спектър и неврологични нарушения.

Свързани статии:

Обучение по време на криза Д-р Александър Сираков, УМБАЛ „Свети Иван Рилски“ – София: Финансовият стимул не може да е водещ Балканите са сеизмичен район Какво да правим при трус